Размисли за земята

Страстната патетика, разгоряла се по въпроса за края на мораториума върху продажбата на земя на чужденци и дали този тип сделки имат почва у нас, е напълно разбираема за повечето българи. А и някак много патриотично звучи да защитаваме земята си, макар и виртуално, щракайки по клавишите на компютърния „keyboard”, че и от хиляди мили. Още като “роби” през късното Средновековие, ние сме били закърмени с неистова любов към земята, към пръстта, която ражда блага, изхранва стоката и нас самите. Цялата класическа българска литература е пропита и закърмена с тази първична любов, тя се уповава на нея, разказва напоително за нивата, развива литературните си послания и идеи, стъпила здраво върху устоите на земята. За тази земя се е проливала кръв, вършели са се подвизи от нашите деди за защита на нашата национална територия и суверенитет. Исконната литературна героика в България се състои от образи, изцяло обладани от образа на земята и нивата, гората и Балкана, и това е прекрасно! Действително националната ни идентичност е изцяло зависима от тази ни, типично българска привързаност. И напълно естествено и закономерно, единственото ни неоспоримо право в условията на Османската империя е било да стопанисваме и се разпореждаме със земята, (ясно е в една монархия от имперски тип кой е бил едноличният господар и владелец по закон) дори към началото на 18-ти век са започнали и сделки с нея, макар че по законите на тогавашната държава, на която сме били поданици, статутът ни е бил на „рая”. Това са историческите факти, независимо дали ни харесват или не. До голяма степен благоденствието на българина се е дължало на възможността му да ползва неограничено земеделската земя. По време на Априлското въстание, Копривщица се е откупила от палеж с три каруци злато, събрани от местното население, а когато руските войски пресичат Дунава, се удивляват на домозаможието на българите. Да, духовното ни робство е било непоносимо, но в материално отношение, повечето българи са били независими, заможни, дори много от тях са били доста по-богати от правоверните, сред които е имало пълни бедняци. Тази тогавашна реалност обяснява и факта, че още преди Освобождението, стотици български младежи са били пращани от бащите си да се образоват в Швейцария, Франция и Германия, а това никак не е било евтино мероприятие. Такъв е например Константин Стоилов от Пловдив. „Константин Стоилов Константинов е български политик, един от ръководителите на Консервативната партия, а по-късно - на основаната от него Народна партия. Стоилов е 2 пъти министър-председател на България. Първият път по време на политическата криза - след абдикацията на княз Александър I (10 юли 1887 — 1 септември 1887), а вторият — след падането на Стефан Стамболов (19 май 1894 — 18 януари 1899). Константин Константинов е роден на 23 септември 1853 г. в град Пловдив, Османска империя (днес България). Учи в пловдивското епархийско училище и в Робърт колеж - Цариград през 1873. Стоилов завършва право в Хайделберг, Германия през 1877. Доктор по право на университета. По време на учението си в Робърт колеж и Хайделберг младият Стоилов води много строг и организиран живот. Цялото време, всичко в него е подчинено на учението. По традиция в началото на учебната година учениците от последния клас произнасят слово по свободно избрана тема. Темата на К. Стоилов е "Мълчанието на историята върху българския народ". Със словото си така завладява слушателите, че смайва всички присъстващи, между които има и посланици на велики държави.”

Българските литературни класици Вазов, Яворов, Елин Пелин, Йордан Йовков, а в по-ново време и Йордан Радичков възпяват епичната любов на българина към земята, мъката му, когато се разделя с нея и дори първичната му страст към пръстта, която ражда всичко необходимо за живота. Тази пословична привързаност към родната земя, граничеща с хипер-обсесия, понякога прераства чак до еротичен нагон, свързвайки земята със страстта към жена. Едно от най-ярките произведения на тази тема е повестта „Гераците”на Елин Пелин, която разкриват картинно и неподражаемо драмата на българския живот през призмата на една почти патологична привързаност към земята, олицетворявайки трите основни фази на човешкото битие – раждане, развитие и смърт. „Гераците” – 1911: „Йордан Герака е най-заможният човек в селото, обичан и почитан както от семейството, така и от съселяните си. Той живее четиридесет години в мир и разбирателство със своята съпруга баба Марга в тяхната голяма бяла къща, „на лично място сред селото“. В нея те изграждат своя малък свят — „широкия двор, в който можеше да се смести една махала“; „кичест бор“, „донесен като малко борче от светите рилски гори“, който е „тяхното семейно знаме, с което се гордееха“. Тримата им синове — Божан, Петър и Павел — са се задомили и живеят според стария патриархален ред с родителите си. Дядо Йордан Герака и баба Марга управляват семейството с неоспорим авторитет и ръководят освен къщната работа, така също кръчмата на стария Герак и полската работа, към която той се отнася с благоговение.
Ала ненадейно една пролет баба Марга умира, а „с нея от дома на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред“. С това събитие в дома настъпва криза за реда и хармонията: „В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.“ Дядо Йордан Герака, най-младата снаха Елка, синът ѝ Захаринчо, болнавата дъщеря на Божан Йовка и старият дядо Матей Маргалака („самотна душа в света, прибрана по милост от дядо Йордан“) стават жертва на трансформацията на разбирателството и любовта в отчуждение и омраза.”

Днес възниква въпросът обаче: Интересува ли се истински българинът от земята? Защо стотици хиляди хектари чернозем днес буренясва и трънясва? И това не е само в прословутата Северозападна България между Лом и Монтана, която е заприличала на азиатска степ. Дори в най-развитата земеделска част, Тракийската област – между Рило-Родопския масив и Стара планина, та чак до Свиленград има огромни територии необработвана селскостопански, изоставена земя. Близо 3.5 милионното население на петте най-големи града в България никога не се е интересувало от селскостопанската тема през целия си съзнателен живот, освен когато е ходило да пазарува на Женския пазар в София, да речем. Вярно е, комунистическият режим най-брутално се опита да отучи хората да мислят за собствената земя, да го отчужди от грижата и болката за нея. Нивите бяха национализирани за цели 40 години. Проведе се индустриализация, но все пак държавното земеделие се опитваше да не оставя пустеещи земи. И ето днес въпросът с вече възстановената собственост върху земеделските земи стои с пълна острота. Отново ли ще се отнема свободата на разпореждане с частната собственост върху земята? Кой ще решава вместо самите собственици? Създават ли се условия от държавата те сами да обработват и произвеждат продукция или да го правят съвместно с арендатори? Полага ли държавата грижи да се преодоляват арендните измами?

Има общо взето 5-6 форми на собственост в правния мир – частна, кооперативна, общинска, държавна, дружествена и т.н. Не е възможно и не е редно в една демократична държава да се отнемат прерогативите на законните собственици. Да, има известни рискове в новата ситуация, но принципите на развитие на човешкото общество повеляват да има обществена свобода в това отношение. Римското право, послужило за основа на съвременната правна система, установена в света е категорично: частната собственост и произтичащото от нея вещно право са свещената крава на демократичното човешко общество и са неоспорими. Страховете на много хора имат своите основания само и единствено, ако държавата не регулира правния механизъм за подобни сделки с чужденци след отпадането на забраната. Ако целта на мораториума е да се предпазят прословутите бабичките (защото обикновено дядовците си отиват от този грешен свят доста по-рано) от изкупуване на няколкото им декара на безценица, то защо тогава други категории собственици, например по Черноморието, както и тези в Банско, например, се развихриха още през 90-те години и впоследствие се разцепиха от прескъпи сделки с терени, преобразувани от ниви в градски територии и то с чужденци? Около Варна стотици декари и парцели са отдавна продадени и застроени с хотели на руснаци, вярно на братя, така да се каже..Лужков притежава 600 дка терен близо до резерват Камчия, а той, знае се не е гражданин дори на ЕС, но създава сериозна заетост и доходи на местни българи. Един чужд гражданин, макар и собственик на терен или земеделска земя не може пряко да участва в политиката на страната ни, а още по малко в управлението на държавата ни, ако ние като граждани и избиратели си стоим на мястото и избираме разумни и отдадени на народа си политици. Но такъв един икономически субект би могъл да организира производство, да раздвижи икономиката в даден регион, да създаде заетост на местните хора. Ако не го направи, просто за известо време остава юридически собственик на определена площ, но само на хартия. Трябва да се разбере – има съществена разлика между юридическа, частна собственост на земя или терен, тя може да се променя, от една страна, и суверенна територия на държава с ясни закони, правила и действия, от друга. Държавата дори може и да отнеме собственост на чужденец, ако той нарушава законите на страната. (В никакъв случай не отнемам правото на приятелите си да имат различно от моето мнение и полагам усилия да вникна и в тяхното разбиране за нещата).


Димитър Хаджидимитров