Тема с продължение..

За разлика от чисто нацистката, анти-семитска и русофобска бандеровщина в Украйна, организациите Бранник и Легионер в България през 30-те години са били най-вече национално-патриотични. Вярно е, че са били повлияни от тогавашните десни политически идеи, свързвани с фашизма, но в онези времена фашистката идеология за българина е била свързвана най-вече с осъществяване на българския национален идеал за обединена България. Нека да влезнем в положението на онези български родолюбци тогава, само 15-тина години след пагубния Ньойски договор, последиците от който са непрежалими загуби за България - Западните покрайнини. Така че, присъединяването ни към пакта е било напълно закономерен политически избор за онези трудни времена. Между другото, народът като цяло е одобрявал този ход на българската държава, макар че е бил русофилски настроен, поради своята благодарност за Освобождението ни. Макар и съюзници на Германия тогава, българинът никога не е бил русофоб, на каквото сме свидетели в наше време. Цар Борис също се е отнасял с уважение към тогавашна съветска Русия. Фашизмът е бил повече етикет, някаква повърхностна дефиниция тогава и се е свързвал най-вече с българските национални идеали. Не сме воювали на Източния фронт, спасили сме евреите си, (натискът на Хитлер за "Окончателното решение" и на наша територия е бил чудовищен), най-общо казано, т.е. имало е "побългаряване" на "монархо-фашизма", според термина на комунистическата ни историография. Да, вярно е, че е имало жестокости след 41-ва по време на нелегалното партизанско движение, което всъщност е било извън закона, грубо погазвайки правовия ред в Царство България. То е имало по-скоро идеологически, отколкото социален характер. Загинали са много млади леви идеалисти, имало е прояви на жестокост и от страна на Съпротивата, и от страна на държавата в лицето на жандармерията и полицията тогава. (соц. филма Черните ангели, убийствата на ген. Луков и бойните групи). Но у нас не е имало партизанско движение от типа и мащаба на Титовското в Югославия, било е сравнително малобройно до лятото на 1944 година, когато Москва засилва влиянието си чрез Коминтерна и Г. Димитров. В крайна сметка, след 9 септември беше унищожен един български елит от родолюбци, учени, български офицери и държавни дейци, което според мен, беше проява на излишна жестокост и двоен стандарт. Връщайки се на темата за Украйна, смятам, че бандеровците са истински нацисти и ксенофоби, те споделят напълно хитлеристките идеи на Химлер, докато нашите едновременшни националисти са по-скоро славянофили, макар и неосъзнати. Фанатичен химлеровски фашист е бил само онзи нацист Александър Белев, човекът на Беркеле. Нашите евреи също са били пращани в трудови лагери, no по-скоро, за да бъдат спасени, един вид, от депортация в полските лагери на смъртта и газовите камери. И един цитат, илюстриращ чудовищно тежката ситуация на българските държавници тогава, изправени пред тежък избор: Дали да спасят българските войници от касапницата на Източния фронт и евреите от стара България, жертвайки (колкото и жестоко да звучи) една част от това население от новоприсъединените, но фактически владени от Германия територии на Тракия и Македония:

"Мнозина автори изказват мнението си по този въпрос. Бениамин Ардити смята, че статусът на Тракия и Македония е изиграл главна роля. Тези провинции са завоювани от германските войски, като гражданската и военната власт е предадена на българските власти. Българският суверенитет е само толериран, но никога не е признат официално от Третия райх. Д-р Хелмут Хенер коментира, че България е знаела добре, че окупацията на Тракия и Македония е била възможна само със съгласието на германците. Третият райх предупредил София, че окончателното приобщаване може да стане само след края на войната. „По този начин, пише д-р Хенер, България се чувства зависима от Германия и се отнася много по-строго към евреите от тези области, отколкото към тези в стара България.” Той заключава, че в гръцките и югославските територии, окупирани от български войски, България действа под германски натиск.” Проф. Ханс Йоаким Хоппе пише, че България приема по принцип германското искане за депортация на евреите от новоосвободените области с цел да печели време. Българското правителство постоянно отлага да предаде своите евреи под предлог, че се нуждае от тях за строежа на пътища. Без съмнение в този момент животът на 8000 евреи от старите предели е сериозно застрашен."