Драмите на една емигрантка

       Веднъж на няколко седмици ми се слуша само българска музика и българска реч по улиците. Не че ме интересува какво си говорят хората, а просто ей така, заради звуците и думите. Веднъж на половин година си спомням какво е да влезеш в заведение и да излезеш, миришейки и чувствайки се като пепелник. Това точно не ми липсва, но мризмата я асоциирам с нашенските кафенета.

              Всяка седмица си мисля за онази определена прясна буца сирене, която послушно ме чака в кварталното магазинче. Като завия ъгълчето и вляза в моето си блокче, в трапезарията ме чака мусака или картофена супа. Друг път пък баница, гъби, курабиики, домашен кекс.

 Само дето не ми липсва само храната. Бих казала, че ми липсват хората, но тези хора са семейството ми, защото, колко чудно, повечето ми приятели се разпръснаха из света. От една страна се възхищавам на хората, които остават в България и всячески се опитват да подобрят не само своя живот. От друга страна си мисля колко ли голям процент не са избягали чисто и просто защото нямат средствата. Живея си с утопичната мисъл, че някога ще се върна, че един ден ще имам достатъчно сила да се боря всеки един ден за културата, за отношенията между хората, за правата си. Същата борба, която уморява бългрите днес.

             Аз и повечето ми приятели си тръгнахме от България. Тези редове не са написани, за да изтъкнат превъзходството, на която и да е страна, а да покажат от какво съм уморена. Не е нормално на 19-20 години да си уморен от живота. Защото в държава, в която черният цвят, ниската култура, бездомните животни и липсата на капка позитивизъм царуват – младите хора нямат място. В държава, в която всеки го е страх да изрази собственото си мнение, никой не може да бъде Някой.

             Уморих се да заобикалям улици, заради глутници бездомни, гладни кучета през зимата. Не говоря за моя си страх, а че от чисто хуманна гледна точка, повечето държави, членки на Европейския Съюз, а и извън него, се грижат за животните на териториите си. И това е само началото. Уморих се от хора, оставящи бъдещето на България, а именно децата си, в контейнери за смет. Срам ме е, че ние сме едни от малкото народи, k0it0 izp0lzvat shli0kavica i cifri4ki МАСОВО вместо собствената си азбука. Срам ме е, че хора, били се във войни, забравени от държавата, умират в мизерни домове за стари хора.

          Уморих се от институции, които могат безконечно да препращат хора една към друга, а особено се уморих от безумно корумпираната ни съдебна система. Бягам от неоценения труд. Бягам от държава, която не цени нито родните си таланти, нито хората като цяло. Бягам от територоя, от която поколението на родителите ми ме съветва да бягам докато още мога…

 Бягам… засега. Такива ми ти работи на 19-20 години. Уча се да събирам сили, търпение, упоритост, позитивизъм и любов, за да ги раздам, когато се прибера.

          Дотогава ще ми липсват кварталното магазинче и българската кухня. Дотогава остава само да се моля за България. Семейството, приятелите, филмовото изкуство и театъра, традициите, природата. Тези неща не искам никога да изгубя от България.

Написано от Теодора Русева

Липосукция и корупция

            Днес сутринта по БТВ откриха топлата вода. Социоложката Мира Янова коментира статистически данни, според които за последните 22г. средната работна заплата в България се е увеличила с цели 40лв. Тя дори назова причината за този фантастичен резултат. Една много тясна прослойка е изсмукала икономическия растеж на страната в себе си, вследствие на което се е получило изключително несправедливо разпределение на благата. Изсмукали звучи като липосукция, но с тази разлика,че смукачите са станали милионери и милиардери, а пациентът не е придобил красив и естетичен външен вид. Пациентът едвам крета, останал е само кожа и кости, дори вените му са полупразни.

 Алчната, дивашка липосукция го е оставила без кръв, за тлъстини да не говорим. Кои са вампирите, които така успешно са смукали и продължават да смучат, при това без да им приседне? Знаем си ги, това са олигарсите и местните феодали.Периодически в електронните медии излизат списъци с имената на петролни босове, собственици на банки, медии, заводи, курортни комплекси и др. Все роднини на бившата номенклатура на БКП - АБПКФ, партийни и комсомолски секретари, милиционери и обслужващите ги бармани, сервитьори и шофьори. Как са успели така здраво да се насмучат е известно - чрез работническо мениджърски дружества, заменки, контрабанда, ДДС измами, фалшиви търгове и конкурси за обществени поръчки..

Списъкът с видовете смучене е дълъг, много дълъг. Важното е само едно, нищо да не остане в пациента. А кой е той? И него го познаваме, това са всички български граждани, без тясната прослойка смукачи. Всички, които са подложени на геноцид. Това са тези, които влизат в статистическите данни с радостната новина, че за 22г. заплатата им се е увеличила с цели 40 лв! Как така смукачите са успели да постигнат тези достойни за уважение резултати? Елементарно, те си назначават правителства, те си отглеждат специални породи политици, съдии, прокурори,следователи, полицаи, държавни контролни органи. 

Както навремето цялата държава е работила за партийната върхушка, така е и сега. Нищо не се е променило. Смукачите се грижат за обслужващия ги персонал и обратното. Като слугите получават бонуси и облаги. За всичко това си има и други етикети. Корупция, мафия, организирана престъпност. Босовете-поръчители са олигарси и местни феодали, а изпълнители са техните корумпирани държавни слуги. Нищо ново, всичко си знаем. Дори и това, че във всички държави има мафия, само в България обаче, мафията си има държава. Има ли шанс пациентът да оживее? Какъв е изходът? Аерогарите са възможен вариант за оцеляване - предпочетен е от милиони българи. Но има и друг. Събитията в с. Катуница го показаха. При него пациентите се вдигат на бунт срещу смукачите. Погледнато от историческа гледна точка винаги става така. Безочието и алчността на вампирите ускоряват неизбежното възмездие. Робите стават свободни, страхливите - смели, болните оздравяват. Разбира се, след време всичко се повтаря. Пациентът доброволно отказва да се грижи сам за себе си. Ляга и липосукцията започва.

Ивайло Зартов

Country & Western band Alloy

Кънтри група "Сплав"

         Беше си истинска дързост да изпълняваш американска музика по времето, когато си имахме  Варшавски договор, а враг № 1 на социализма и комунизма бяха САЩ - световният жандарм, агресор, империалист и какво ли още не, което би трябвало да ни накара да мразим всичко американско, което сега ни се струва пресилено, разбира се...

         И точно по това време, през пролетта на 1986 година, под крилото на гиганта на българската цветна металургия - самият кърджалийски Оловно-цинков завод се създаде кънтри групата “Сплав”. Димитър Хаджидимитров, Панчо Благоев и Стоян Терзиев бяха участвали в любителски поп и рок банди още през ученическите си години, а  и по-късно - в Пловдивския университет.

         Още през същото лято заедно  със Станко Костадинов и Кирил Стоянов групата замина за Шабла. Морето предлагаше публиката, отворена за кънтри и уестърн музика. Всъщност, по онова време кънтрито се свързваше най-вече с ,,Лимонадения Джо” и спагети уестърните.

         Но къмпинг ,,Добруджа” ни посрещна с окуражаващ ентусиазъм. Сред публиката бяха  група софиянци, начело с прекрасните приятели Еди и Жулиета Ивани, както и  ентусиазирани полски летовници. Това бяха първите възторжени слушатели на песните на Дон Уилямс и Уили Нелсон в изпълнение на кърджалийската група.

         Следващото лято спряхме в Черноморец. Приюти ни единствената кръчма на центъра, гордо носеща името ресторант “Балкантурист”. Там се срещнахме с Доктора. Всъщност, д-р Игор Куценок от София бе лекар на плажа, но бе и изключителен музикант, завършил джаз китара в музикално училище в Киев, преди да стане лекар. Естествено, Игор се включи като изпълнител без хонорар ту на китарата, ту на барабаните, обогатявайки звученето и давайки възможност на Митко и Панчо да свирят и на любимата си цигулка. Кръчмата с помпозно име ресторант “Балкантурист” се оказа тясна за  джемсешъните и копнежите по Америка и свободния свят. Изпълненията на “Сплав” привлякоха  публика, която разбираше от джаз и не скриваше удоволствието си от неочакваното музикално присъствие в село Черноморец.

          Години по-късно Игор замина за Щатите и направи успешна кариера като професор в университета в Сан Диего, Калифорния, като не престана да се занимава с джаз, даже участва като музикант в шоуто на Лари Кинг.

         През лятото на 1988 г. група “Сплав” бе забелязана от няколко актьори и пресдиректора на летния фестивал на изкуствата “Аполония” в Созопол. Бяхме поканени да свирим на бала, на който присъстваше артистичният елит на  България. Лично директорът на фестивала проф. Димо Димов ни покани за официално участие в програмата на “Аполония” за следващата година.

          До есента на 1989 година, когато кънтри група “Сплав” успешно концертира на сцената на “Аполония”,  свирехме в Кърджали,  Пловдив, Русе, София и участвахме последователно на два кънтри бала в Братислава. През 1988 г. в Кърджали се проведе и първият кънтри бал в България с участието на “Сплав”, “Медикус” и известната словашка група “Биеласи”.

           На “Аполония-1989″ групата бе забелязана от тогавашните медии и поканена за предавания по БНТ и БНР. По-рано същата година направихме записи на песни, една от които - „Лятна вечер”, по текст и музика на Д. Хаджидимитров, участва в известната тогава класация „Това да, това не”.

           Но всичко свърши до тук. Започнаха трудните времена. Групата реши да търси възможност за изява в чужбина - мечтата на всички музиканти в България. През май 1990 г. репетирахме в Младежкия дом в Кърджали, когато се появи 17-годишно момиче, което каза, че иска да пее с групата. Момичето  свиреше на пиано и пееше досущ като Доли Партън. Бъдещата известна певица, дебютираща с група “Сплав”, бе  Ралица Неделева.

           През лятото на 1990г. “Сплав” замина за Слънчев бряг, където Димитър Симеонов, известният джаз диригент, ни намери работа в казиното на курорта. Групата успешно работи от май до септември в различни заведения и получи покана от Филип Дейвис за концерти в Кардиф, Уелс. В началото на декември  заминахме за Обединеното кралство, където имахме многобройни коледни и новогодишни участия в клубове и пъбове в Кардиф и околните графства. Ралица събра специални овации с чаровното си излъчване и  свежите си  изпълнения.

           След кратко завръщане в България, отново заминахме за Англия с още по-богата програма. Този път  свирехме пред очарователната английска публика в Оксфорд, Кембридж  и в базата на американските ВВС, където американските летци и техните семейства ни посрещнаха като родни братя и сестри, въпреки катастрофалния имидж на България по онова време.

           През годините, освен основателите Димитър Хаджидимитров, Панчо Благоев, Станко Костадинов и Стоян Терзиев, в групата са участвали Снежана, Стефка и Десислава Гавраилова, както и Кирил Стоянов (Кирцата), Паско Николов, Джани Хармониката, Красимир Хопкинса, Иван Маринов (Мингата) и д-р Игор Куценок, разбира се. Озвучител и „групи” на Сплав винаги е бил Стоян (Чаната).

           Днес почти всички са напуснали Кърджали, а някои - България. Ралица живее от 10 години в Лос Анджелис, САЩ. Митко е в Пазарджик, преподава английски в Математическа гимназия „Константин Величков”, Панчо е в Пловдив, журналист във вестник. „Марица”, Стоян е в Словакия, а Станко - в село Петелово. За останалите не знаем много, освен за Стефка и Деси, които от години работят в чужбина и се занимават с музика. Игор от години е професор по психиатрия в университета на Сан Диего, Калифорния.


Димитър Хаджидимитров

Един гениален народопсихолог

Красив, лек език, удивително точно изведени характеристики и черти, разкриващи силните страни, но и кусурите, противоречията на българския характер през призмата на историческите превратности, изтърпени от нашия народ, задълбочен, проникновен анализ на българската душевност, но с лек нюанс на патриотична самоирония и симпатия, без злоба и корист, изказ обикновен, но богат на изразни средства, едно прекрасно допълнение към изследванията на Иван Хаджийски, Симеон Радев и Александър Цанков. 

Откъс от статията на Константин Гълъбов, публикувано в сп."Мисъл", кн.9, 1934г

 Емоционалното обедняване на българина е по-голямо в градовете, отколкото в селата – по-голямо в София, отколкото в другите ни градове. Тъкмо в столицата ни, която е издигната на най-висок културен уровен, животът на българина е най-беден откъм емоционални прояви. Преди всичко тук отношенията между хората са лишени в много по-висока степен от близост, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори млади хора, другарували неразделно в родното си градче, споделяли години подред и радости, и скърби, тук неусетно се отчуждават, а завържат ли нови дружби, те нямат сърдечността на ония в провинцията. В София младежът, дошъл да следва в университета, изгубва в някакви четири години много от способността си да бъде близък другар и затова, когато се завърне в селото или града, отгдето е дошъл, забелязва с известно учудване, че връстниците му продължават да водят все същия другарски живот, който е водил и той по-рано. В столицата ни хората живеят, изобщо взето, чужди един на друг; дори когато се смятат за близки приятели, в отношенията им липсва нерв.

Едно от най-ценните качества на българина, неговото гостоприемство, е в София рядка добродетел: гостът, който идва в дома на софиянеца между 12 и 2 часа, бива поканвай обикновено в приемната, за да почака, докато се свърши обядът в кухнята, а не, както е обикновено в провинцията – на трапезата. Богати хора, които могат да се отсрамят пред госта, пълнят вестниците с обяви, че няма да приемат за именния си ден, и после бягат с автомобилите си в Чамкория, за да не би, въпреки обявите, някой да ги посети; приемат ли обаче – правят го от „кумова срама“ или за да поддържат връзките си с хора, които могат да им бъдат полезни. А не е тъй в провинцията – там приемат обикновено защото им е драго да имат гости.

И в провинцията златната мъдрост на дедите ни, че съседът бил по-близък и от роднина, често се забравя, но в София добросъседски отношения почти не съществуват. А обитателите на разните кооперативни и съпритежателски домове се гледат като обидени по стълбите, поздрав не си разменят и достатъчен е един малък повод, за да се скарат. (Поради лошите отношения на хората в тия домове мнозина продават апартаментите си.) Никъде в България хората не живеят тъй настръхнали един срещу друг както в София.

Софиянецът живее и по-невесело, отколкото българинът в провинцията. Момичетата тук не пеят, освен ако някой не им е пуснал бръмбара в главата, че от тях „може да излезе хористка или дори оперна певица“; по улиците рядко ще срещнете усмихнато лице, рядко ще чуете някой да се смее, а таблата – тая толкоз българска игра, се играе без ония весели закачки, които я съпровождат в провинцията.

Не подлежи на никакво съмнение, че в София българинът е много по-беден в емоционалния си живот, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори в големите европейски градове, да речем в немските, емоционалното обедняване не е тъй очебиещо. Там хората имат по-малък кръг от познати, но в тоя по-малък кръг от познати дружбата и гостоприемството са по-сърдечни. На Коледа и последният бедняк ще направи на приятеля си някой малък подарък, а що се отнася до песните и веселието – за тях можете да имате представа, ако сте били например през Oktoberfest в Мюнхен: пеят и се веселят дори и хора бедни, на които не им е до песни и веселие.

Софиянецът възприе още през първите години след Освобождението западния обичай да си прави „коледно дърво“, но не и останалото, което съпровожда този обичай – правенето на подаръци. Toвa вече струва повече пари, а да харчи повече пари за чужди хора, той не ще – дори и когато е много богат. В своята отчужденост към хората софиянецът не е готов да похарчи нито лев за другиго, макар за себе си да не скъпи твърде парата: касае ли се за хората, той е по габровец и от най-стиснатия габровец. А съществуват ли в София Stammtische, разпространени на запад и в други страни, не само в Германия? И този обичай, свидетелстващ за стремеж към поддържане на приятелските връзки, не е усвоен в София, макар да има толкоз много софиянци, живели или пътували в чужбина, на които да е добре известен, и макар в един-два ресторанта вече доста отдавна е даден примерът за него.

Защо провинциалистът, след като дойде да живее в столицата, в тоя град от преселници, става друг? В провинцията с право се казва, че в София животът променял хората, но нека добавим: това, което ги променя, не са само по-тежките условия на съществуване, защото точно такива условия, дори много по-тежки има и другаде в България и при все това там хората не са като софиянци. Променя ги главно по-европеизираният живот в София, оня дух на груб практицизъм, който завладява все повече западните народи (за да дава основание на мислители като Освалд Шпенглер да твърдят, че културата на Запада залязва) и който прониква и у нас, особено в столицата, гдето извършва опустошения в душите, много по-големи, отколкото в душите на западните народи. В София съзнанието на българина бива обсебено в много по-висока степен от стремежа към материални блага, отколкото гдето и да било в провинцията, и в това обсебване то обеднява бързо в емоционално отношение.

Софиянецът от провинцията е чужд на живота в София. Нищо, че той свиква лесно с него и не желае да се върне отново в провинцията. Той е израснал в една друга действителност, оформил се е в нея като интелектуално и емоционално същество и това обстоятелство му пречи да се приобщи напълно към столичната действителност. Тъкмо тази отчужденост спомага немалко за неговото емоционално обедняване. Свикнал да встъпва в душевни реакции с действителността, в която е отраснал, много от формите на новата действителност в столицата не се отекват в емоционалното му същество – пред тях неговата селска или полуградска душа остава безучастна, за да се атрофира постепенно поради липса на импулси за движение.

Но и в провинцията хората са изгубили също много от предишната сърдечност в дружбата, от предишното гостоприемство, от предишната веселост и живеят емоционален живот, по-беден от тоя на дедите ни. И по отношение на тях обаче важи обяснението, което дадохме във връзка с хората в столицата, защото и в провинцията условията за съществуване са станали по-тежки – защото и там животът е значително европеизиран и обсебен от духа на грубия западен практицизъм – защото и там на действителността се налагат постоянно нови форми, с които емоционалното същество на селянина или полугражданина не е организирано на млади години.

Това емоционално обедняване вследствие на европеизирането се наблюдава и в литературата ни. Ще се спрем само на литературата ни в двете десетилетия преди Балканската война, защото европеизирането й става едва тогава по-осезателно. Тъкмо през времето на изтънчения естетизъм, когато съгласно заветите на френския символизъм като главна задача на поетичното творчество се смяташе внушението на чувства и настроения от „по-висок разред“, за които няма думи в езика и които могат да бъдат загатнати само чрез символи, нашата лирика и белетристика са доста бедни в емоционално отношение. Като изключим П.К.Яворов, Т.Траянов и Д.Дебелянов, такива чувства и настроения „от по-висок разред“ липсват в поезията на нашия символизъм. Вместо тях обаче имаме друго – лъжа! Докато писателите от поколението на Иван Вазов пишат за онова, което действително ги боли, писателитe oт времето на изтънчения естетизъм плачат над въображаеми мъртъвци. В желанието си да бъдат истински символисти като техните учители във Франция, Германия и Русия, те се настройват изкуствено според изискванията на символизма. Това жалко подражателство опропасти няколко наистина даровити писатели, защото емоционален живот не се създава изкуствено – защото изкуствените настроения лишиха душите им от възможността и за естествените, на които бяха способни. Литературността е най-големият недостатък на литературата ни от онова време.

Театралното ни изкуство през въпросните две десетилетия е също бедно в емоционално отношение, и то пак поради непреодолимото желание на актьори и ръководни фактори театърът ни да бъде непременно един европейски театър par excellence. Имахме наистина няколко даровити и културни актьори като Сава Огнянов и други, които можеха да бъдат служители на тази воля за европеизиране, но с една, две и три лястовици пролет не идва. Повечето от актьорите ни нямаха нужното дарование, а още по-малко нужната култура – удариха го прочее на подражателство: на мъртва игра, която не иде от сърцето, а от някой образец – на мъртва игра, в която няма творчество, а имитиране – на мъртва игра, която убива способността за собствено вживяване в ролята. Да се изпълнява една роля тъй, както я изпълнява някой чужд актьор, е явление твърде обикновено в нашия театрален живот, за да не говорим за имитирането на чужди постановки от страна на режисьорите ни, понеже те не са българи и не ни интересуват в случая.

3

Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща. Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, поради бързото ни приобщаване с културата на западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.

До каква степен сме дезориентирани, се вижда например от тoвa, че счетохме за нужно да имаме един от най-модерните и скъпи театри в Европа, преди да имаме канализация в Пловдив – да се славим с една от най-луксозните университетски аули в света, от която и Ерио остана смаян, а физико-математическият ни факултет да се помещава в здание, от което те е срам пред чужденците – да строим затвори, по-хигиенични от санаториуми, а да държим селските и по-голяма част от градските деца в училища, по-вонливи и от обори. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщност сме много непрактични: склонни сме да задоволяваме по-напред отложните нужди, оставяйки на втори ред неотложните.

До каква степен сме дезориентирани, се вижда по-нататък и от политиката ни. Закърмени с оня дух на свобода, който бушува в хайдушките ни песни, за да изригне с вулканическа сила във величавото Априлско въстание, а после в двете въстания на македонци и тракийци, ние прогонихме през Балканската война с неудържим устрем към победа много по-силния вековен враг – веднага след това обаче станахме жертва на своята склонност към дезориентиране: въобразихме си, че можем да извършим наведнъж, а не на етапи, обединението на българското племе. Даваха ни много, но искахме всичко и затова не получихме нищо. Голяма лъжа е, когато се твърди, че българинът обладавал практичен дух. Това ли е практичност: да вярваш, че след като си воювал месеци подред, а твоите съюзници са почивали зад гърба ти, ще можеш да ги биеш всички вкупом, вярвайки освен това, че турци и румъни ще стоят със скръстени ръце? Та това е нещо повече от непрактичност – това е формено оглупяване. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщност сме много непрактични: изтървахме през 1913 г. преценката за себе си, изгубихме погледа за действителността, поставихме си задача не по силите, лежаща извън възможностите на момента, за да се дезориентираме през 1915 г. още повече! Обединението на българското племе е сложна политическа задача от европейски мащаб и това нашите политици съзнаваха добре, но в опитванията си да се приобщят с нея се бяха дезориентирали още преди Балканската война – дваж повече се дезориентираха, когато се заловиха с разрешението й. Политиците ни направиха каквото можеха – защото за повече не бяха годни. Нека Господ прости греховете им – народът няма да им прости никога.

Много от грешките ни и в личен, и в обществен живот носят белега на дезориентираност, а дезориентирани сме, защото не сме още напълно европейци. В отличие от българина, в отличие от други народи като нашия, европеецът не е само обхванат от дух на практицизъм, но е и истински практичен: с усет за действителната нужда, с преценка за себе си и възможното в момента, с поглед за действителността.

Дезориентирани сме и в домогванията си до една по-висока духовна култура. И тук европеизирането ни, все едно дали въздействията идат направо от запад или по обиколния път през Русия, е съпроводено от същото губене на усета за действителната нужда, на преценката за себе си. Ще хвърлим пак поглед върху литературния ни и театрален живот през двете десетилетия преди Балканската война.

8 март е ден на мама..

Преди всичко да обясним за какво ще разговаряме днес.

Явлението се означава от езиковедите като маскулинизация. Акад. А.Т. Балан го обясни по-широко – „неправилно омъжАване на жените” (не „омъжване”, а именно омъжАване!). Най-общо казано – ако някоя жена се е посветила на професията „журналистика”, нашият народ напълно естествено ще я означи като журналистКА. Така че за народа ни например мъж пишещ брат ще бъде наречен РЕДАКТОРА ИВАН ИВАНОВ, ОБАЧЕ РЕДАКТОРКАТА ИВАНКА ИВАНОВА

Само че широко разпространено е днес жени с високи постове да се означават с мъжкородови титли. Например Цецка Цачева всеки непредубеден българин би я означил като председателКА на Народното събрание, както и в. „Днес” я нарича „парламентарната шефКА” в своя статия от 8.08.2011. Само че в текста по-нататък тя става „председателЯТ на НС”, а не напълно естественото за нашия език „председателКАТА на НС”... При това по-долу в същата статия не е „той” (т.е. председателят), а „тя” – сиреч надделява представата за женския пол и това се отразява на женския род на местоимението. Заради нашите предпочитания към женския род на титли, професии, звания и пр.

Може да ни обвинят в остаряло разбиране – нека! Само че в такъв дух (като нашите обяснения) пише неколкократно твърде известният наш езиковед проф. Л. Андрейчин още през 60-те – 70-те години на миналия век. Както се спомена, по тази тема и акад. Балан се изказва, като дори не пропуска момента да измисли своя специфична дума „омъжАване”. Обаче нещата си продължават – демек: „Като ми пееш, Пенке ле...”

Ето под вестникарска снимка се съобщава, че е на автора. А „той” се оказва, че се нарича Евелина Пенкова. Ако тя се срамува да бъде „авторКА”, нека си го признае. Но че се срамува да пише според родния ни език, който съвсем естествено ще я нарече „авторка” – това е друга бира...

Само че при маскулинизираната фраза от в. „Всеки ден” „ДепутатЪТ от „Атака” Калина Крумова ще води свое предаване” май наистина проличава страх от втората съставка на думата „депутатка”. Ала така го пее народът – както го е казал и поетът, макар и за Чавдар войвода...

ДАЛИ НЕ Е ОТЗВУК ОТ НАРОДНИЯ ЕЗИК
Фактът, че Дилма Русев се самонарече президентКА пред Би Ти Ви, когато бе на посещение у нас? Или това бе заслуга на преводачката?

А наши министърки (техни рупори) като че ли наистина мислят за обидно да се нарекат министърКИ, сравни: „МинистърЪТ на външните работи тъкмо се беше провалилА на препитването в Брюксел” – така „омъжава” авторКА ексминистърКАТА Р. Желева, при това с уникално съгласуване „министърЪТ се беше провалилА”. Народът ни без капка колебание нарича „съдийКА” жената в тога, а журналистКАТА бяга като опарена да квалифицира юристКАТА като „съдиЙКА”? Още първият израз на статията започва с маскулинизация така: „В Кения героиня (правилно!!!) на местното „Мъпет шоу” е българскИЯТ СЪДИЯ Трендафилова”. За някои правни чиновници може формата „съдия Трендафилова” да е висша проява за спазване на статуквото (или на юридическия трафарет).

Ала всъщност става реч за липса на уважение към живия народен изказ. Но какво да направи специалистът по езикознание, като различни видове кореспондентКИ на радио и телевизия съвсем му попарват ентусиазма, че все нещо ще им остане в главата. Ето ясен пример как такава кореспондентКА от Габрово се изявява по „Хоризонт” за шефка на гимназия: „Тя е директор/КА/ в Априловска/ТА/ гимназия” (в скобите са непроизнесените срички, които отразяват ДВЕ езикови грешки: неправилно омъжАване, плюс пренебрегната индивидуална определеноста – Априловската гимназия е определен и единствен обект, поради което трябва да се членува. Добре поне, че тази габровКА не произнася „училищАта”, по което почти цялата даскалска гилдия си пада – сякаш мед им капе от устата, като при това сигурно знаят, че щом ударението в ед.ч. е върху И, трябва да се изрича „учИлищата”, а не „училиЩАта”.

Но нека ДА СЕ ВЪРНЕМ КЪМ „ОМЪЖАВАНЕТО” Към което явно имат определен афинитет и самите даскалици. Седмичник посочва в редакционен текст: „Категорична е Румяна Златева, УЧИТЕЛ по български език” – така! Ами че тя си е баш учителка, бе колега от вестника! Пострада ли „имиджът” на някого, когато П. Д. казва: „Съпругата ми е УЧИТЕЛКА и не иска да участва в профсъюзите”. Само че не е ясно дали Мария Б. се чувства от мъжки пол, щом е наречена „СТУДЕНТ от СУ” (по БНТ-1). Същото може да се каже и за текст под снимка в „Труд” от 18.04.2011: „Българските ЛЕКАРИ (значи са мъже или мъже и жени) Мария А. и Димитрина К. си говорят в стая за пациенти” (значи са само жени – т.е. лекарки).

Ако се не лъжем, днешната успяваща кметица на София Фандъкова е била учителка – па и тя го декларира, само че в заглавие на в. „Уикенд”, което още не значи, че са нейни думи: „Мечтая един ден пак да съм УЧИТЕЛ”. Може би подготвилият страницата И. Георгиев е автор на заглавието, защото в текст под придружаваща снимка пък четем: „Голямата й мечта е един ден пак да бъде УЧИТЕЛКА” (т.е. без маскулинизация). Под друга снимка е наречена „младата директорка”, още и „Семейното щастие на КМЕТИЦАТА е по-важно от лукса – наред с „първата жена КМЕТ на София”, „дамата ГРАДОНАЧАЛНИК”...

Изобщо – пълна неразбория, над което обаче царствено се извисява „Да съм УЧИТЕЛ”. Но всъщност има битка коя от формите да надделее – ще рече, и в езика има съревнование, което е и добро... Иначе как тези читатели, които не са твърде внимателни, ще решат Нихал Йозерган наш кореспондент ли е, или наша кореспондентка! Да му мислят тези, които не познават особеностите на турските лични имена – при тях липсва показател за мъжки или женски род.

Проф. Ст. Брезински

The Gunfighter

„Какво пък толкова“ – мислеше си Том – „Няма да съм първият обесен полицай. Това са нещата от живота... Ще ми липсва ездата, мамка му...обичах го мръсника, беше по-предан от южняшка проститутка, по-хитър от лихвар в Лас Вегас. А как препускаше, беше като източен вятър в прерията. Долните копелата го застреляха като куче. Ако можех, щях да им пръсна мозъка с пищова на Уайът... 

А утре ще разлюлея клона... така ми било писано. Убивал съм,  да,  трябваха ми пари, но и гадните копелета го заслужаваха. Този път съм виновен, макар че стана по погрешка, пред Бога съм грешен... Сладката ми  Глендолийн...колко ще ми липсва, обичам я, сега го разбрах, ах... защо не мога поне още веднъж да я прегърна, да подуша дъха ѝ, да усетя меката, нежна плът... Стига... По дяволите, сигурно много ще боли... Мамка му...Остават 12 часа...“

Когато пристигнах в Колорадо през 1889 нищо не предвещаваше бурни преживявания.  В началото тук беше дяволски скучно. Форт Кингстоун беше място, където не всеки идваше с добри намерения, а пък аз бях решил да се поразровя из скритите му тайни. Градчето беше малко, но заемаше доста обширна територия, понеже мястото беше хълмисто. От южната му страна започваше дълга и тясна долина , прерастваща в прерия, а на 30-тина мили на югоизток преминаваха няколко стада бизони, които оредяваха все повече и повече. Апахите ги преследваха с променлив успех, но понякога се случваше да убият по дузина и тогава идваха да се хвалят и да продават месо и кожи срещу бърбън и патрони.

Бях назначен за помощник-шериф на проклетия дебелак Гордън Бел и трябваше да положа доста усилия, за да се сработя поне малко с капризния си и вечно недоволен бос. На всичкото отгоре се пукаше от завист, заради способността ми да откривам следи от мустанги и бизони от четвърт миля разстояние, гледайки през военния си бинокулар. Скаутските ми години и живота сред апахите ме бяха научили да оцелявам три дни без храна и вода в прерията, можех да одера бизон и да завържа кожа за земята по начин, предпазващ от буря и прериен дъжд. Стрелбата я научих по-късно в армията. В началото нищо не предвещаваше моята дарба за точен мерник, но упоритият сержант Кол ме убеди, че съм по-добър от останалите и аз започнах. С райфъл можех да улуча шише от 30 фута, стреляйки с дясната ръка. С лявата просто можех да стрелям нелошо и с револвер. С колта си уцелвах главата на разбойника от един хвърлей. Това никак не се харесваше на съдията Джъд от Денвър, защото аз го правех като самозащита, но веднъж той се заяде, опитвайки се да ме обвини в убийството на Мат Дилан. Каубоят Мат обаче, толкова беше изнервил фермерите в Събърб, че те не дадоха никакъв шанс на Джъд. Заплашиха го, че няма повече да подават жалби до него, а той губеше от това. Майк Дорс и съпругата му Джудит ме похвалиха в местния публичен лист като "Смелият човек на закона". Бях само на 28.

 На третия месец се случи интересното. Шериф Бел бе заминал за Колорадо Спрингс ден преди това. Аз бях в офиса и си бях сипал глътка бърбън, когато вътре нахълтаха братята Гримър. „Том, викат, не можем без теб. Искаме да сгащим кучия син. Задигна ни под носа жребец и кобила на 3 години. Знаем кой е, но ти си ни нужен, викат, да направим хайка. Окей, казвам, кога тръгваме?“ Бях се побъркал от скука и бях готов на всичко, за да ми минава времето. Джак Гримър Джуниър бе помъкнал и сина си Стенли, за да се учи на преследване. Аз не се поколебах да го възпра. Рано му беше на 12-годишното момче. Грабнах райфъла и след четвърт час бяхме на конете. Вече се свечеряваше, когато стигнахме Голата скала. От тук започваше първият прериен ръкав. Решихме да заобиколим блатото на Хук и да се отправим към гористите хълмове. Пат Гримър, по-младият брат беше нетърпелив и настървен, но не беше много полезен в следотърсенето. Аз изчаках да се увери, че не може да се справи и наложих своя начин. Заподозрените бяха от шайката на Лошия Бил. Пред Голата скала имаше утъпкано от уморени коне и за мен не беше трудно да установя еднодневни следи от конник, отделил се от групата. Същият беше поел на югоизток и вероятно се беше отправил на дълъг преход. Следите от копитата бяха много дълбоки. Останалите трима, заедно с плячката бяха тръгнали на изток, към прерията. Имаха около половин ден преднина. Реших да следим до здрач и да пренощуваме, за да продължим на следващия ден рано, при изгрев слънце. Иначе щяхме да изгубим пресните следи. Братята се съгласиха и установихме бивак. Времето беше ясно, но мразовито. Запалихме огън и се приготвихме за нощувка на смени. Прерийните койоти завиха. Бяха доста гладни. Есента напредваше.

На разсъмване беше валяло. Събудихме се от студа и влагата. Имаше и мъгла. „Ставайте веднага!“ - извиках. Братята скочиха и потеглихме, трябваше да спечелим време. Каубоите сигурно още дремеха. Бяха на не повече от половин ден пред нас. Заобиколихме скалата и запрепускахме към прерията. Слънцето вече прежуряше, когато ги забелязах. Бяха на не повече от миля и половина. Спряхме, за да ги наблюдавам известно време и да скроим план за действие. Яздеха спокойно, дори мързеливо. Отпред се мъдреше главатарят на бандата, а след него се мъкнеха двама каубои и плячката – два коня, единият явно по-млад и едър. Кобилата беше червеникава и добре гледана, а жребецът – як и енергичен.

–    Ще ги заобиколим от три страни – казах аз – и ще ги нападнем с насочено оръжие.

–    Окей – изръмжа Джак и понечи да извади райфъла.

–    Аз ще се приближа в гръб – почти извика Пат и се втурна напред.

–    По-полека –  казах – трябва да сме много точни. Вие ще ги заобиколите.  Приближим ли ги на 10 ярда откриваме стрелба около тях и внимаваме за стоката. Окей?

–    Разбрано – изсъскаха братята.

Потеглихме в тръст, който след минута прерастна в галоп. Онези забелязаха пушилката и ускориха тръста. Слънцето се беше издигнало високо и блестеше срещу нас. Преследването започна. Крадците препускаха вяло. Явно бяха изтощени и гладни. Обикновено бандата се разделяше на групички, които действаха самостоятелно, макар че напоследък в окръга се чу за доста линчове на конекрадци. Ставаше все по- трудно за тях, а и правосъдието засили действието си, след като правителството назначи повече помощници и им даде достатъчно правомощия...

Димитър Хаджидимитров

Love

Докоснах те, обля ме топлина,
Ти беше кротка, мила,
Изпълни ме с любов, звучеше тишина,
С усмивка ти ми вдъхна мъжка сила.

Когато те погаля, даже в мисли,
Душата ми копнееща изгаря,
Не мога да се въздържа, ще викна:
Тъгата е слана, не ще ни тя попари.

Обичам те, защото си прекрасна,
защото стъпките ти - фини, леки,
Ще наближат към мен нетърпеливо страстни,
Ще те прегърна и ще полетим полека..

Димитър Хаджидимитров

We should remember...

Цар Борис III

Известни са тезите на Пламен Цветков за, според него унизителния Сан Стефански договор, че това е просто един мирен договор между победила и победена загниващи империи. Този историк омаловажава историческия факт, макар че за много детайли е прав - солдатите, доскорошни крепостни селяни били смаяни от благосъстоянието на българите. Но без 3 март, този символ на духовното и национално Освобождение нямаше и не можеше да има нито 3-то Българско Царство, нито съвременна национална българска държава, нито българска национална култура, нито славни български военни победи и, за жалост, политически фиаско, нито превратности, възходи и падения, нито Съединение, нито ЕС! Нямаше да има история на България, ако не беше се случила, в крайна сметка Руско-турската война, нямаше да ни има или в най-добрия случай, щяхме да сме като кюрдите - народ без родина! Нашите възрожденци, нашите политици и държавници след Освобождението имаха във висша степен моралното право да изберат 3 март за националния празник на България. И те го направиха! Да, знаем за болезнената русофобия на Захари Стоянов и Стефан Стамболов, навярно и те са имали своите основания, Русия провежда и някои вредни за България политики непосредствено след Освобождението. Известна е съпротивата на Русия по повод на Съединението, след това обаче веднага го признава, както през 1908 г признава обявяването на Царство България. Историческите факти обаче, са неотменими. Царска Русия на Николай Втори, царят Освободител на руския народ от крепостничеството, оправда прозвището си и с освобождаването на българския народ! За многая лета!

Димитър Хаджидимитров

New idols

Алена- галена, портокалена

Певачка или хетера? И двете професии са хит по време на криза.

Чалгата на пайнерските доморасли продуценти и тям подобни канали е изключително пошло и долнопробно подражание на оригиналната сръбска, турска и гръцка поп фолк продукция, която няма нищо общо с кръчмарско-мутренските парчета на харемската младежка псевдоестетика в родината. У нас няма капка шанс да се пръкнат автентични и безкрайно талантливи изпълнители от класата на Лепа Брена или Шабан Шаулич. Гротесковият образ на бутафорния урод и псевдо артист Азис, сякаш определят горната граница на този крайно упадъчен квази поп стил в доминиращия музикален "ентъртейнмънт" у нас. Услужливите и продажни медии превърнаха т.н. поп фолк в алфата и омегата, в "mainstream" на развлекателния бизнес, зарибиха и извратиха музикалните вкусове на младежта още от люлката и превърнаха пайнерските певачки с имидж на порно звезди, за което те безспорно стават, в хайлайфа на България, заедно с техния безкраен антураж и дори, политически приятели. Неприкритата държавна подкрепа, номинации и безапелационното лансиране на кръчмарската певачка Софка, издигната в култ от една новоизлюпена свободна, но полудеградирала културно народна маса, напълно индиферентна към тежките политико-икономически проблеми, говори единствено за пълен упадък на вкус, затъпяване, неграмотност и простотия, което е удобен начин за реализиране на държавната стратегия за профанизиране на населението, особено в младежката му част, за да се постигне така лелеяната и щедро финансирана от Шорош и соросоидите дезинтеграция, заличаване на оригиналната българска идентичност и унищожаване на културата и гражданското съзнание на българина. Всъщност, за първи път на конкурса по БНТ, срамно е дори да се произнесе името на държавната телевизия, имаше поне 7-8 прекрасни, български млади таланти, които услужливо бяха потиснати и разгромени от етническия вот, с услужливата помощ на разплутия продажник - Стефан Димитров, умело изманипулирал окончателния т.н. избор на песен за Евровизия 2012. Очевидно в Баку ликуваха, че България е подчертано ориенталска дестинация...

Димитър Хаджидимитров

Warm relationships

Константин (чалгаджията) подарявал всеки свой нов албум на „тъщата” Кристалина Георгиева, понастоящем еврокомишънър, а тя в омая слушала нежните му балади. Връзката на Деси и Константин продължила цели 6 години - време, през което Коцето успял да обиколи САЩ в компанията на Деси и както се казва, да види свят благодарение на майка й. "Поживяхме си добре с парите на майката на Деси", не крие Коцето и добавя, че двамата се разделили, не защото "тъщата" не го харесвала, а заради прекалено голямото разстояние. Деси заминала да учи при мама в Америка и връзката й с днешния фолкидол приключила. Коцето твърди, че днес двамата с Деси продължават да бъдат много добри приятели. При всяко свое пътуване в чужбина пък бившата му приятелка му изпращала картички, носела му и подаръци от екзотични дестинации..