Наскоро четох част от дописка за някой си професор в БАН на име Щелиян Щерионов (звучи странно и нетипично за българско име) под заглавие "Как са живели българите в Османската империя", в чието научно изследване се възхвалява житието-битието на народа ни тогава, сякаш петте века турско робство са били обсипани с цветя, рози и благоденствие. На фона на трагичните съдби на титаните в борбата за национална независимост Левски и Ботев, на Бенковски и Бачо Киро, на Батак и Копривщица, на Перущица, на паметта за легендарните комити Хаджи Димитър и Стефан Караджа, отдали убедено и безропотно младия си живот за глътка свобода, е меко казано неуместно и позорно да се възхвалява и смекчава присъствието ни като народ в Османската империя, да се търсят някакви смукани от пръсти "бонуси", бих казал, че това е повече от възмутително! Да се забрави Вазов с описанието му на народните въжделения по онова време в неговия епохален роман "Под игото" е дори кощунствено! Нима това е плод на неговата фантазия? И в него ли се усъмнихме?
Няма как сърби, хървати и унгарци да говорят за австрийско владичество или робство, тъй като те са били култивирани, а не потискани. Вярно е, че султанът позволява известни свободи към края на 19 век, извоювана е Българската екзархия в 1870 г. с първия Временен съвет на Екзархията, който избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Дадени са някои духовни права - открити са читалища и училища, построени са черкви, (Народното читалище и класно училище в Копривщица и църквата Св. Успение Богородично в Пазарджик са построени през 1837 г., когато е роден Апостолът на Свободата Дякон Васил Левский), всички тези завоевания на духовно извисени българи са се дължали основно на икономическа необходимост от богатството на трудолюбивите и изкусни български занаятчии и търговци, един Ослеков, съратник на Бенковски от Копрившица дори е бил "беглик", т.е бирник, на държавна служба на ОИ, но също е загинал като герой, хвърлен в зандана. В Цариград П.Р. Славейков и цяла плеяда образовани българи са издавали вестници и книжнина, а спорът за установяването на българската национална църква продължава цели 40 г. Започва през 1830 година и завършва на 28 февруари 1870 година когато със султански ферман, издаден в Цариград, се узаконява възникването на българската екзархия. Това обаче по никакъв начин не отменя националното съзнание на българите за това, че са били под робство, тъй като поробителят е бил духовен, верски и до голяма степен икономически.
Професор Вера Мутафчиева говори за икономически възход на българите още през 17 век, тъй като султанът е прозрял качествата на българите - трудолюбие, предприемчивост, упоритост, и се е нуждаел от плодовете на техния усилен труд, в контраст с по-мързеливото и бедно турско население. Не случайно големите ни дейци - Константин Величков, проф.Иван Шишманов, Константин Стоилов, Богдан Филов, Никола Мушанов, Александър Малинов и много други млади българи в края на 19 век, още преди или непосредствено след Освобождението са завършили университети в Швейцария, Франция, Германия, успели са, защото техните бащи са можели да си го позволят, защото са отделяли всичко, за да ги изучат, но това е ставало с техни собствени средства, а не с османски стипендии. Вярно е и, че мужиците са били шокирани от благоденствието на българските селяни през 1877-78 по време на войната, която ние с право считаме за Освободителна, защото малко по-късно е възстановено Третото българско царство. Но да се говори за някакви ползи от битието ни на поробен духовно народ в рамките на загнилата Османска империя, граничи с безумие. Ако е била толкова хубава, защо самите турци си я разграждат, в резултат на което Кемал Ататюрк поставя темелите на съвременната, проевропейски ориентирана турска република, която и до днес изповядва въжделения, амбиции и мераци да се европеизира, та дори да стане пълноправен член на ЕС?
Не бива обаче да се отрича, че икономиката на Турция е във възход от доста години (около 15, ако не се лъжа), съседни държави сме и това до голяма степен е основание за респект. От друга страна е напълно неприемливо за националния манталитет на българина, да се минимизират страданията на българския народ преди Освобождението и да се отрича съзнанието на нацията ни по отношение на турското робство. Това е твърде безотговорно пред поколенията, а още по-недопустимо е подобна теза да се прокламира от титулувани учени, това граничи с духовно и национално престъпление. А съвременните отношения с Турция, никой не оспорва, трябва да са добри и ползотворни.
Димитър Хаджидимитров
Няма коментари:
Публикуване на коментар