The Gunfighter

„Какво пък толкова“ – мислеше си Том – „Няма да съм първият обесен полицай. Това са нещата от живота... Ще ми липсва ездата, мамка му...обичах го мръсника, беше по-предан от южняшка проститутка, по-хитър от лихвар в Лас Вегас. А как препускаше, беше като източен вятър в прерията. Долните копелата го застреляха като куче. Ако можех, щях да им пръсна мозъка с пищова на Уайът... 

А утре ще разлюлея клона... така ми било писано. Убивал съм,  да,  трябваха ми пари, но и гадните копелета го заслужаваха. Този път съм виновен, макар че стана по погрешка, пред Бога съм грешен... Сладката ми  Глендолийн...колко ще ми липсва, обичам я, сега го разбрах, ах... защо не мога поне още веднъж да я прегърна, да подуша дъха ѝ, да усетя меката, нежна плът... Стига... По дяволите, сигурно много ще боли... Мамка му...Остават 12 часа...“

Когато пристигнах в Колорадо през 1889 нищо не предвещаваше бурни преживявания.  В началото тук беше дяволски скучно. Форт Кингстоун беше място, където не всеки идваше с добри намерения, а пък аз бях решил да се поразровя из скритите му тайни. Градчето беше малко, но заемаше доста обширна територия, понеже мястото беше хълмисто. От южната му страна започваше дълга и тясна долина , прерастваща в прерия, а на 30-тина мили на югоизток преминаваха няколко стада бизони, които оредяваха все повече и повече. Апахите ги преследваха с променлив успех, но понякога се случваше да убият по дузина и тогава идваха да се хвалят и да продават месо и кожи срещу бърбън и патрони.

Бях назначен за помощник-шериф на проклетия дебелак Гордън Бел и трябваше да положа доста усилия, за да се сработя поне малко с капризния си и вечно недоволен бос. На всичкото отгоре се пукаше от завист, заради способността ми да откривам следи от мустанги и бизони от четвърт миля разстояние, гледайки през военния си бинокулар. Скаутските ми години и живота сред апахите ме бяха научили да оцелявам три дни без храна и вода в прерията, можех да одера бизон и да завържа кожа за земята по начин, предпазващ от буря и прериен дъжд. Стрелбата я научих по-късно в армията. В началото нищо не предвещаваше моята дарба за точен мерник, но упоритият сержант Кол ме убеди, че съм по-добър от останалите и аз започнах. С райфъл можех да улуча шише от 30 фута, стреляйки с дясната ръка. С лявата просто можех да стрелям нелошо и с револвер. С колта си уцелвах главата на разбойника от един хвърлей. Това никак не се харесваше на съдията Джъд от Денвър, защото аз го правех като самозащита, но веднъж той се заяде, опитвайки се да ме обвини в убийството на Мат Дилан. Каубоят Мат обаче, толкова беше изнервил фермерите в Събърб, че те не дадоха никакъв шанс на Джъд. Заплашиха го, че няма повече да подават жалби до него, а той губеше от това. Майк Дорс и съпругата му Джудит ме похвалиха в местния публичен лист като "Смелият човек на закона". Бях само на 28.

 На третия месец се случи интересното. Шериф Бел бе заминал за Колорадо Спрингс ден преди това. Аз бях в офиса и си бях сипал глътка бърбън, когато вътре нахълтаха братята Гримър. „Том, викат, не можем без теб. Искаме да сгащим кучия син. Задигна ни под носа жребец и кобила на 3 години. Знаем кой е, но ти си ни нужен, викат, да направим хайка. Окей, казвам, кога тръгваме?“ Бях се побъркал от скука и бях готов на всичко, за да ми минава времето. Джак Гримър Джуниър бе помъкнал и сина си Стенли, за да се учи на преследване. Аз не се поколебах да го възпра. Рано му беше на 12-годишното момче. Грабнах райфъла и след четвърт час бяхме на конете. Вече се свечеряваше, когато стигнахме Голата скала. От тук започваше първият прериен ръкав. Решихме да заобиколим блатото на Хук и да се отправим към гористите хълмове. Пат Гримър, по-младият брат беше нетърпелив и настървен, но не беше много полезен в следотърсенето. Аз изчаках да се увери, че не може да се справи и наложих своя начин. Заподозрените бяха от шайката на Лошия Бил. Пред Голата скала имаше утъпкано от уморени коне и за мен не беше трудно да установя еднодневни следи от конник, отделил се от групата. Същият беше поел на югоизток и вероятно се беше отправил на дълъг преход. Следите от копитата бяха много дълбоки. Останалите трима, заедно с плячката бяха тръгнали на изток, към прерията. Имаха около половин ден преднина. Реших да следим до здрач и да пренощуваме, за да продължим на следващия ден рано, при изгрев слънце. Иначе щяхме да изгубим пресните следи. Братята се съгласиха и установихме бивак. Времето беше ясно, но мразовито. Запалихме огън и се приготвихме за нощувка на смени. Прерийните койоти завиха. Бяха доста гладни. Есента напредваше.

На разсъмване беше валяло. Събудихме се от студа и влагата. Имаше и мъгла. „Ставайте веднага!“ - извиках. Братята скочиха и потеглихме, трябваше да спечелим време. Каубоите сигурно още дремеха. Бяха на не повече от половин ден пред нас. Заобиколихме скалата и запрепускахме към прерията. Слънцето вече прежуряше, когато ги забелязах. Бяха на не повече от миля и половина. Спряхме, за да ги наблюдавам известно време и да скроим план за действие. Яздеха спокойно, дори мързеливо. Отпред се мъдреше главатарят на бандата, а след него се мъкнеха двама каубои и плячката – два коня, единият явно по-млад и едър. Кобилата беше червеникава и добре гледана, а жребецът – як и енергичен.

–    Ще ги заобиколим от три страни – казах аз – и ще ги нападнем с насочено оръжие.

–    Окей – изръмжа Джак и понечи да извади райфъла.

–    Аз ще се приближа в гръб – почти извика Пат и се втурна напред.

–    По-полека –  казах – трябва да сме много точни. Вие ще ги заобиколите.  Приближим ли ги на 10 ярда откриваме стрелба около тях и внимаваме за стоката. Окей?

–    Разбрано – изсъскаха братята.

Потеглихме в тръст, който след минута прерастна в галоп. Онези забелязаха пушилката и ускориха тръста. Слънцето се беше издигнало високо и блестеше срещу нас. Преследването започна. Крадците препускаха вяло. Явно бяха изтощени и гладни. Обикновено бандата се разделяше на групички, които действаха самостоятелно, макар че напоследък в окръга се чу за доста линчове на конекрадци. Ставаше все по- трудно за тях, а и правосъдието засили действието си, след като правителството назначи повече помощници и им даде достатъчно правомощия...

Димитър Хаджидимитров