Веднъж на няколко седмици ми се слуша
само българска музика и българска реч по улиците. Не че ме интересува
какво си говорят хората, а просто ей така, заради звуците и думите.
Веднъж на половин година си спомням какво е да влезеш в заведение и да
излезеш, миришейки и чувствайки се като пепелник. Това точно не ми
липсва, но мризмата я асоциирам с нашенските кафенета.
Всяка седмица си мисля за онази
определена прясна буца сирене, която послушно ме чака в кварталното
магазинче. Като завия ъгълчето и вляза в моето си блокче, в трапезарията
ме чака мусака или картофена супа. Друг път пък баница, гъби,
курабиики, домашен кекс.
Само дето не ми липсва само храната.
Бих казала, че ми липсват хората, но тези хора са семейството ми,
защото, колко чудно, повечето ми приятели се разпръснаха из света. От
една страна се възхищавам на хората, които остават в България и всячески
се опитват да подобрят не само своя живот. От друга страна си мисля
колко ли голям процент не са избягали чисто и просто защото нямат
средствата. Живея си с утопичната мисъл, че някога ще се върна, че един
ден ще имам достатъчно сила да се боря всеки един ден за културата, за
отношенията между хората, за правата си. Същата борба, която уморява
бългрите днес.
Аз и повечето ми приятели си тръгнахме
от България. Тези редове не са написани, за да изтъкнат превъзходството,
на която и да е страна, а да покажат от какво съм уморена. Не е
нормално на 19-20 години да си уморен от живота. Защото в държава, в
която черният цвят, ниската култура, бездомните животни и липсата на
капка позитивизъм царуват – младите хора нямат място. В държава, в която
всеки го е страх да изрази собственото си мнение, никой не може да бъде
Някой.
Уморих се да заобикалям улици, заради
глутници бездомни, гладни кучета през зимата. Не говоря за моя си страх,
а че от чисто хуманна гледна точка, повечето държави, членки на
Европейския Съюз, а и извън него, се грижат за животните на териториите
си. И това е само началото. Уморих се от хора, оставящи бъдещето на
България, а именно децата си, в контейнери за смет. Срам ме е, че ние
сме едни от малкото народи, k0it0 izp0lzvat shli0kavica i cifri4ki
МАСОВО вместо собствената си азбука. Срам ме е, че хора, били се във
войни, забравени от държавата, умират в мизерни домове за стари хора.
Уморих се от институции, които могат
безконечно да препращат хора една към друга, а особено се уморих от
безумно корумпираната ни съдебна система. Бягам от неоценения труд.
Бягам от държава, която не цени нито родните си таланти, нито хората
като цяло. Бягам от територоя, от която поколението на родителите ми ме
съветва да бягам докато още мога…
Бягам… засега. Такива ми ти работи на
19-20 години. Уча се да събирам сили, търпение, упоритост, позитивизъм и
любов, за да ги раздам, когато се прибера.
Дотогава ще ми липсват кварталното
магазинче и българската кухня. Дотогава остава само да се моля за
България. Семейството, приятелите, филмовото изкуство и театъра,
традициите, природата. Тези неща не искам никога да изгубя от България.
Написано от Теодора Русева
Няма коментари:
Публикуване на коментар