Един гениален народопсихолог

Красив, лек език, удивително точно изведени характеристики и черти, разкриващи силните страни, но и кусурите, противоречията на българския характер през призмата на историческите превратности, изтърпени от нашия народ, задълбочен, проникновен анализ на българската душевност, но с лек нюанс на патриотична самоирония и симпатия, без злоба и корист, изказ обикновен, но богат на изразни средства, едно прекрасно допълнение към изследванията на Иван Хаджийски, Симеон Радев и Александър Цанков. 

Откъс от статията на Константин Гълъбов, публикувано в сп."Мисъл", кн.9, 1934г

 Емоционалното обедняване на българина е по-голямо в градовете, отколкото в селата – по-голямо в София, отколкото в другите ни градове. Тъкмо в столицата ни, която е издигната на най-висок културен уровен, животът на българина е най-беден откъм емоционални прояви. Преди всичко тук отношенията между хората са лишени в много по-висока степен от близост, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори млади хора, другарували неразделно в родното си градче, споделяли години подред и радости, и скърби, тук неусетно се отчуждават, а завържат ли нови дружби, те нямат сърдечността на ония в провинцията. В София младежът, дошъл да следва в университета, изгубва в някакви четири години много от способността си да бъде близък другар и затова, когато се завърне в селото или града, отгдето е дошъл, забелязва с известно учудване, че връстниците му продължават да водят все същия другарски живот, който е водил и той по-рано. В столицата ни хората живеят, изобщо взето, чужди един на друг; дори когато се смятат за близки приятели, в отношенията им липсва нерв.

Едно от най-ценните качества на българина, неговото гостоприемство, е в София рядка добродетел: гостът, който идва в дома на софиянеца между 12 и 2 часа, бива поканвай обикновено в приемната, за да почака, докато се свърши обядът в кухнята, а не, както е обикновено в провинцията – на трапезата. Богати хора, които могат да се отсрамят пред госта, пълнят вестниците с обяви, че няма да приемат за именния си ден, и после бягат с автомобилите си в Чамкория, за да не би, въпреки обявите, някой да ги посети; приемат ли обаче – правят го от „кумова срама“ или за да поддържат връзките си с хора, които могат да им бъдат полезни. А не е тъй в провинцията – там приемат обикновено защото им е драго да имат гости.

И в провинцията златната мъдрост на дедите ни, че съседът бил по-близък и от роднина, често се забравя, но в София добросъседски отношения почти не съществуват. А обитателите на разните кооперативни и съпритежателски домове се гледат като обидени по стълбите, поздрав не си разменят и достатъчен е един малък повод, за да се скарат. (Поради лошите отношения на хората в тия домове мнозина продават апартаментите си.) Никъде в България хората не живеят тъй настръхнали един срещу друг както в София.

Софиянецът живее и по-невесело, отколкото българинът в провинцията. Момичетата тук не пеят, освен ако някой не им е пуснал бръмбара в главата, че от тях „може да излезе хористка или дори оперна певица“; по улиците рядко ще срещнете усмихнато лице, рядко ще чуете някой да се смее, а таблата – тая толкоз българска игра, се играе без ония весели закачки, които я съпровождат в провинцията.

Не подлежи на никакво съмнение, че в София българинът е много по-беден в емоционалния си живот, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори в големите европейски градове, да речем в немските, емоционалното обедняване не е тъй очебиещо. Там хората имат по-малък кръг от познати, но в тоя по-малък кръг от познати дружбата и гостоприемството са по-сърдечни. На Коледа и последният бедняк ще направи на приятеля си някой малък подарък, а що се отнася до песните и веселието – за тях можете да имате представа, ако сте били например през Oktoberfest в Мюнхен: пеят и се веселят дори и хора бедни, на които не им е до песни и веселие.

Софиянецът възприе още през първите години след Освобождението западния обичай да си прави „коледно дърво“, но не и останалото, което съпровожда този обичай – правенето на подаръци. Toвa вече струва повече пари, а да харчи повече пари за чужди хора, той не ще – дори и когато е много богат. В своята отчужденост към хората софиянецът не е готов да похарчи нито лев за другиго, макар за себе си да не скъпи твърде парата: касае ли се за хората, той е по габровец и от най-стиснатия габровец. А съществуват ли в София Stammtische, разпространени на запад и в други страни, не само в Германия? И този обичай, свидетелстващ за стремеж към поддържане на приятелските връзки, не е усвоен в София, макар да има толкоз много софиянци, живели или пътували в чужбина, на които да е добре известен, и макар в един-два ресторанта вече доста отдавна е даден примерът за него.

Защо провинциалистът, след като дойде да живее в столицата, в тоя град от преселници, става друг? В провинцията с право се казва, че в София животът променял хората, но нека добавим: това, което ги променя, не са само по-тежките условия на съществуване, защото точно такива условия, дори много по-тежки има и другаде в България и при все това там хората не са като софиянци. Променя ги главно по-европеизираният живот в София, оня дух на груб практицизъм, който завладява все повече западните народи (за да дава основание на мислители като Освалд Шпенглер да твърдят, че културата на Запада залязва) и който прониква и у нас, особено в столицата, гдето извършва опустошения в душите, много по-големи, отколкото в душите на западните народи. В София съзнанието на българина бива обсебено в много по-висока степен от стремежа към материални блага, отколкото гдето и да било в провинцията, и в това обсебване то обеднява бързо в емоционално отношение.

Софиянецът от провинцията е чужд на живота в София. Нищо, че той свиква лесно с него и не желае да се върне отново в провинцията. Той е израснал в една друга действителност, оформил се е в нея като интелектуално и емоционално същество и това обстоятелство му пречи да се приобщи напълно към столичната действителност. Тъкмо тази отчужденост спомага немалко за неговото емоционално обедняване. Свикнал да встъпва в душевни реакции с действителността, в която е отраснал, много от формите на новата действителност в столицата не се отекват в емоционалното му същество – пред тях неговата селска или полуградска душа остава безучастна, за да се атрофира постепенно поради липса на импулси за движение.

Но и в провинцията хората са изгубили също много от предишната сърдечност в дружбата, от предишното гостоприемство, от предишната веселост и живеят емоционален живот, по-беден от тоя на дедите ни. И по отношение на тях обаче важи обяснението, което дадохме във връзка с хората в столицата, защото и в провинцията условията за съществуване са станали по-тежки – защото и там животът е значително европеизиран и обсебен от духа на грубия западен практицизъм – защото и там на действителността се налагат постоянно нови форми, с които емоционалното същество на селянина или полугражданина не е организирано на млади години.

Това емоционално обедняване вследствие на европеизирането се наблюдава и в литературата ни. Ще се спрем само на литературата ни в двете десетилетия преди Балканската война, защото европеизирането й става едва тогава по-осезателно. Тъкмо през времето на изтънчения естетизъм, когато съгласно заветите на френския символизъм като главна задача на поетичното творчество се смяташе внушението на чувства и настроения от „по-висок разред“, за които няма думи в езика и които могат да бъдат загатнати само чрез символи, нашата лирика и белетристика са доста бедни в емоционално отношение. Като изключим П.К.Яворов, Т.Траянов и Д.Дебелянов, такива чувства и настроения „от по-висок разред“ липсват в поезията на нашия символизъм. Вместо тях обаче имаме друго – лъжа! Докато писателите от поколението на Иван Вазов пишат за онова, което действително ги боли, писателитe oт времето на изтънчения естетизъм плачат над въображаеми мъртъвци. В желанието си да бъдат истински символисти като техните учители във Франция, Германия и Русия, те се настройват изкуствено според изискванията на символизма. Това жалко подражателство опропасти няколко наистина даровити писатели, защото емоционален живот не се създава изкуствено – защото изкуствените настроения лишиха душите им от възможността и за естествените, на които бяха способни. Литературността е най-големият недостатък на литературата ни от онова време.

Театралното ни изкуство през въпросните две десетилетия е също бедно в емоционално отношение, и то пак поради непреодолимото желание на актьори и ръководни фактори театърът ни да бъде непременно един европейски театър par excellence. Имахме наистина няколко даровити и културни актьори като Сава Огнянов и други, които можеха да бъдат служители на тази воля за европеизиране, но с една, две и три лястовици пролет не идва. Повечето от актьорите ни нямаха нужното дарование, а още по-малко нужната култура – удариха го прочее на подражателство: на мъртва игра, която не иде от сърцето, а от някой образец – на мъртва игра, в която няма творчество, а имитиране – на мъртва игра, която убива способността за собствено вживяване в ролята. Да се изпълнява една роля тъй, както я изпълнява някой чужд актьор, е явление твърде обикновено в нашия театрален живот, за да не говорим за имитирането на чужди постановки от страна на режисьорите ни, понеже те не са българи и не ни интересуват в случая.

3

Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща. Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, поради бързото ни приобщаване с културата на западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.

До каква степен сме дезориентирани, се вижда например от тoвa, че счетохме за нужно да имаме един от най-модерните и скъпи театри в Европа, преди да имаме канализация в Пловдив – да се славим с една от най-луксозните университетски аули в света, от която и Ерио остана смаян, а физико-математическият ни факултет да се помещава в здание, от което те е срам пред чужденците – да строим затвори, по-хигиенични от санаториуми, а да държим селските и по-голяма част от градските деца в училища, по-вонливи и от обори. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщност сме много непрактични: склонни сме да задоволяваме по-напред отложните нужди, оставяйки на втори ред неотложните.

До каква степен сме дезориентирани, се вижда по-нататък и от политиката ни. Закърмени с оня дух на свобода, който бушува в хайдушките ни песни, за да изригне с вулканическа сила във величавото Априлско въстание, а после в двете въстания на македонци и тракийци, ние прогонихме през Балканската война с неудържим устрем към победа много по-силния вековен враг – веднага след това обаче станахме жертва на своята склонност към дезориентиране: въобразихме си, че можем да извършим наведнъж, а не на етапи, обединението на българското племе. Даваха ни много, но искахме всичко и затова не получихме нищо. Голяма лъжа е, когато се твърди, че българинът обладавал практичен дух. Това ли е практичност: да вярваш, че след като си воювал месеци подред, а твоите съюзници са почивали зад гърба ти, ще можеш да ги биеш всички вкупом, вярвайки освен това, че турци и румъни ще стоят със скръстени ръце? Та това е нещо повече от непрактичност – това е формено оглупяване. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщност сме много непрактични: изтървахме през 1913 г. преценката за себе си, изгубихме погледа за действителността, поставихме си задача не по силите, лежаща извън възможностите на момента, за да се дезориентираме през 1915 г. още повече! Обединението на българското племе е сложна политическа задача от европейски мащаб и това нашите политици съзнаваха добре, но в опитванията си да се приобщят с нея се бяха дезориентирали още преди Балканската война – дваж повече се дезориентираха, когато се заловиха с разрешението й. Политиците ни направиха каквото можеха – защото за повече не бяха годни. Нека Господ прости греховете им – народът няма да им прости никога.

Много от грешките ни и в личен, и в обществен живот носят белега на дезориентираност, а дезориентирани сме, защото не сме още напълно европейци. В отличие от българина, в отличие от други народи като нашия, европеецът не е само обхванат от дух на практицизъм, но е и истински практичен: с усет за действителната нужда, с преценка за себе си и възможното в момента, с поглед за действителността.

Дезориентирани сме и в домогванията си до една по-висока духовна култура. И тук европеизирането ни, все едно дали въздействията идат направо от запад или по обиколния път през Русия, е съпроводено от същото губене на усета за действителната нужда, на преценката за себе си. Ще хвърлим пак поглед върху литературния ни и театрален живот през двете десетилетия преди Балканската война.